НЯКОИ АСПЕКТИ НА ВЕЛИКОБЪЛГАРСКИЯ ШОВИНИЗЪМ

На тях шовинистите се опитваха да прехвърлят вината за собственото си безумие в очите на българския народ. Пишеше се следното: “Щабът на действуващата армия прибягна до последното средство - да попълни големия недостиг с турци. Тази мярка обаче, от една страна, бе взета късно, от друга - беше опасна. Иноплеменните войници са верни, докато сме силни. В момент на криза обаче, когато почувствуват, че сме слаби, те са готови да ни изменят. Така постъпиха и турците. Те се явиха в частите, когато нашата войска не се бе съвзела от кризата на първите несполуки. При това сърбите и гърците бяха успели да привлекат мохамеданското население в Македония и да го въоръжат против нас. Под влиянието на кризата и на озлобеното против нас мохамеданско население, турците първи хвърлиха пушките и всяваха паника между българските войници. Те намериха добър случай да отмъстят на българите, защото нанесоха почти смъртен удар на империята на техните сънародници, която се бе наредила сега на страната на нашите противници.” Разбира се, по-късно, по време на Първата световна империалистическа война, когато България и Турция бяха съюзници, тук се пишеше, че “ние бяхме свидетели на велик братски героизъм по оръжие на българи и турци по бойните полета в Добруджа. Всичко това ще остане един велик спомен в историята за братството между турци и българи”.

Великобългарската политика спрямо турското население беше в значителна степен изменена само по време на управлението на Ал. Стамболийски - който спря издевателствата, откри турско педагогическо училище, започна да издава политически вестник за пропагандиране земеделската идеология сред турците. Затова и никак не е чудно, дето по време на търновските събития това население му даде своята подкрепа. С тия факти фашистите се опитваха да го дискредитират в очите на масите, гъделичкайки шовинистките им чувства. Те съскаха, че “в гласовете на дружбашите влизат турските гласове от Делиормана, Герлово, Тузлука и Кърджали, помаците от двете страни на Родопите и циганите”, че Стамболийски не е “патриот”, иначе “не би се решил да обяви война на гражданското съзнание на един народ”. Всъщност той беше обявил война на шовинизма - от това време в България на всеки 600 души турско население се пада по едно турско училище” - друг въпрос е, че повечето от тях бяха частни.

В периода между двете световни войни много малко внимание се отделя в България на турското население - затворено в своя бит, потънало в бедност и невежество, то сякаш все по-малко плашеше само по себе си шовинистите. Не хранейки надежда да могат да посегнат на вярата и народността му, поучени от опита с помаците, разните буржоазни политически патриоти се борят за гласовете му при всички избори, на турски език излизат учебници, религиозни книги и вестници. Във всеки случай свободата, с която то се ползва тогава във вероизповедно и малцинствено отношение, е несравнима със социалистическия период. Достатчно е да изброим вестниците, които излизат на турски език само през 1933 г. - Cifcibiglisi Dstluk, Holek Sesi, Yarin, Kaca denis, Medeniette, Ozdilek, Rodop, Turan. От 1878 г. до 09.09.1944 г. в България излизат 140 турски вестници и списания.

Българските националисти по това време правеха опити да използват това население като инструмент за натиск върху Турция, но не хранеха по отношение на него никакви “приобщителски” илюзии. За тях то беше чужд елемент, те не признаваха правото му на родина. При всеки повод заявяваха, че “срещу онова жизнено пространство, което турското малцинство отнема на българския народ в България, Турската република може и трябва да компенсира българския селянин със и без това обезлюдената Източна Турска Тракия”.

През цялото време от Освобождението досега в България е налице една туркофобия, един постоянен страх от турците, живеещи в пределите й. В буржоазна България този страх беше свързан главно с войните, които управляващите се опитваха да водят. Това не се криеше и открито се твърдеше: “При всичко че турците в мирно време не са опасен елемент, обаче, като се вземат предвид времената и обстоятелствата, в които България се намира, те са един доста важен фактор, който може да способствува, щото значително да бъдат повишени шансовете на Турция за военния й успех на близката война, в която предстои да бъде ангажирана България. Това обстоятелство ни налага голямата длъжност с особено внимание да следим за поведението на турския елемент у нас, още повече, че тяхното мнозинство някъде е преодоляващо - в Източна България, Делиормана и другаде в Южна България”.

Този страх е налице и в съвременна България - подхранван от същото това усещане за “преодоляващо малцинство”. Много съвременни националисти тук се плашат от перспективата, че към 2000-та година българите ще са малцинство в собствената си страна до степен, да се наложи да се мисли за федеративно устройство. Емиграционният поток след 9 .IX. 1944г. се засилва неимоверно непосредствено след смъртта на Г. Димитров, когато властта изцяло преминава в ръцете на дошлите от Москва сталински хунвейбини, които и малка България започват да управляват с методите на Мустакатия. Техните ирационални стопански начинания, основаващата се на догми, а не на реалности икономическа политика, в един кратък период доведоха страната до катастрофален упадък във всички области на живота. Само безпощадният терор беше спирачка мизерията и чудовищните неправди да не прераснат в бунт - а в някои случаи, като в Кулско - и той не помогна.

Вършейки насилия и извращения, този сляпо сталинистки режим беше принуден да води демагогска политика спрямо малцинствата, включая турското. Емиграцията на турците беше един икономически отдушник за страната - вътре и без това безработните бяха твърде много. Поради това се симулираше демократичност и национална толерантност с отворени за емиграция на турците врати - в 1950 г. бяха пожелали да се изселят 250 000 турци. По същество обаче и тук се прилагаше строго диференциран подход и не всички желаещи се пускаха, а особено тия с образование - като същевременно за опит да се напусне нелегално страната се налагаха зверски наказания. За пример ще посочим от това време турския учител Феим Пехливанов. Опитал се да избяга в Турция, той е осъден на 15 години затвор.