РОДИНАТА НА ВАПЦАРОВ

Както всяка друга неприродна наука, Историята също не говори за абсолютната истина. Историята винаги е била използвана от управляващите като инструмент за осъществяване на националните им политики - и за тази цел историческите факти са били изкривявани.

Делата на разни исторически фигури като писатели и поети са били (и все още са) присвоявани. Фактите за живота на дейците могат да се тълкуват по различен начин чрез книги, статии и други документи, написани за тях след смъртта им, но за техния живот и идеалите им най-обективно може да говори само сътвореното...

Такъв е и случаят с живота и творчеството на великия поет Никола Йонков Вапцаров. В Република България той днес се слави като един от най-големите български поети на всички времена, но същото става и в Република Македония, където името му носят улици, културни центрове, и за него са печатани безброй книги.

За да разберем истинските му патриотични чувства и да почувстваме есенцията на неговото верую, трябва да направим анализ на неговото творчество...

Какъв по-добър и по-искрен текст за анализ, от неговото стихотворение “Земя”.

Това стихотворение е написано за конкурс, организиран от Македонския литературен кръжок на тема “Мъката на емигранта по родната земя”. Вапцаров го пише за времето на неговата работа в София, където живее и работи в мизерни условия на тази за него чужда земя.

Това ясно се вижда в първия куплет от стихотворението.

“Тази земя, по която тъпча сега, тази земя, която пролетен вятър пробужда, тази земя – не е моя земя, тази земя, простете, е чужда.”

Във втория куплет поетът говори за работници българи, които споделят същата съдба - живеят същия тежък и мизерен живот като него. Той им съчувства и е солидарен с тях, но все пак те за него са чужденци, чужди хора.

“Сутрин тръгвам. Фабричният път го задръства с рубашки безброя. Ние сме слети с сърцето, с умът, но... земята не чувствам моя.”

Думите в третия куплет разтреперват сърцето на всеки македонец заради чувството за носталгия към родния край и заради начина, по който той описва македонската земя. В този куплет той разказва за красотите на своята земя.

“Над мойта земя напролет лъчите шуртят, гърмят водопади от слънце над мойта земя. Ти чувстваш дълбоко сърцето на земната гръд и виждаш как с скокове раснат безбройни цветя.”

В четвъртия и петия куплет Вапцаров вече описва тежката орис и границите на своята етническа родина: земята между Охрид, Пирин и Егея – това е неговата земя; Македония, земята, поена с кръв, която прави сърцето му да се топи при всяка помисъл за нея.

“Над мойта земя в небето опира Пирин. И мурите в буря илинденски приказки пеят, над Охрид лазура е толкоз просторен и син, а още надоле е светлия бряг на Егея. Спомням си само. И ето нахлува кръвта в сърцето, което топи се от някаква нежност... Моя страна! Моя прекрасна страна!... Поена със кръв и разлюляна в метежи.”

И накрая идва премахнатият поради цензурата стих:

“По Беласица телени мрежи...”

Тук поетът изразява мъката си от факта, че неговата земя – Македония, е поделена.

Вапцаров с право е наричан син на Пирина – в неговата поезия непрекъснато присъства любовта му към мистичната Пирин планина.

За тази негова обич говори и последният куплет от стихотворението “Родина”:

“Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израснах,

защото закрепнах във Теб.”

Всякакви историци, литературоведи, културни институции и академици могат да напишат милиони страници за неговия живот, дело и прочие, и прочие...

Но никой не може да отнеме на Вапцаров това, което за него е най-драгоценно и най-свето - любовта му към Родината, към Македония.