(Продължава в следващия брой)
(Продължава от миналия брой)
Филетизъм или проклятие
НЯКОИ АСПЕКТИ НА ВЕЛИКОБЪЛГАРСКИЯ ШОВИНИЗЪМ
Предоставяме на вашето внимание редове от търсената, но почти недостъпна за масовия читател книга на д-р Костадин Георгиев "Филетизъм или проклятие - някои аспекти на великобългарския шовинизъм".
д-р Костадин Георгиев
Родопското помашко население и неговите водачи обаче бяха видели твърде много от практиката на българското управление, за да могат да повярват на тия елейни обещания, правени от българските комунисти. Тия изстрадали люде мъдро разбираха, че това е само маневра, че в душите си тия нови "освободители", бидейки българи, носят станалата патологична за това племе шовинистка отрова, срещу която никакви лозунги и декларации не ще помогнат; щом веднъж стъпят на краката си и хванат здраво властта, играта на толерантност ще свърши и ще започне старото "приобщаване" ... Видяхме колко скоро историята потвърди това.
В съзвучие с новия курс, утвърден по време на управлението на Г. Димитров, въпреки упорито поставяното "българо", издевателствата над помаците се прекратяват, временно се спира промяната на имената им и пр. Всичко това е по-скоро тактическа маневра, наложена от комплицираната външнополитическа ситуация на следвоенна България и съществуването на широка опозиция вътре в нея.
Родопското население нито можеше да забрави десетилетните издевателства и престъпления, нито можеше да има вяра, ръководено от горчивия си исторически опит, в каквото и да било българско правителство. През 1946 г. беше публикуван в западния печат меморандум от мохамеданите в Златоград и Смолян, с който те искаха присъединяване към Гърция. Местни земеделски опозиционни дейци по този начин се обръщаха към силите победителки и на основание на фактите от близката история ги молеха от името на привържениците си в никакъв случай тази област да не се оставя повече под българска власт. Това беше и искреното желание на огромното мнозинство от населението, изпитало цялата "прелест" на тая власт. В официалния български печат веднага беше подета креслива кампания срещу "изпратените меморандуми от някои българо-мохамедани. И то направо до великите сили". Започна да се играе на чувствителната българска струна, като се твърдеше, че "тези наши българи са решили да подпомогнат фактически нашата южна съседка да закрепне и стане велика Елада за сметка на тяхното отечество България". Този факт беше дълбоко показателен - той опровергаваше цялата туркофобия и лъжите, че единствената причина за помашкото малцинствено противостоене спрямо България е Турция. Неговите водачи, както се вижда от изпратения меморандум, искат да преминат под юрисдикцията не на Турция, а на Гърция. Верската принадлежност в случая е без значение, стига страната метрополия да дава някаква гаранция за личното им достойнство и свобода на съвестта, каквито в България им бяха отказани.
Този меморандум, разбира се, не доведе до нищо - по времето, когато се разправяха с опозицията, българските органи за насилие избиха и болшинството от мохамеданските активисти и борци за малцинствена автономия - други бяха измъчвани в затвори, огромно число интернирани в Северна България. По това време българските управници търсеха нови пътища за асимилация, поради което в печата проникваха по същество верни оценки за действията на предходната генерация националисти и асимилатори. Пишеше се, че "насилственото сменяне на имената било фашистко-шовинистичен метод на действие. Комунистическата партия винаги е считала, че въпросът за името на човека е напълно личен въпрос и всяка насилствена мярка в това отношение трябва да се заклейми като потискане на съвестта". С тактическа цел новите властници се опитаха да се дистанцират от методите на "родинци", макар, както се вижда, твърде скоро да се върнаха към тях в много по-широк мащаб и с още по-брутално насилие.
По това време особено ударение се поставя на внушенията, че в Родопския масив не са живели и не живеят никакви други народности - с твърдения, че "население, което да говори турски език и да изповяда мохамеданска вяра, т. е. истински турци, днес в посетените от нас селища никъде няма", или "гърци в Родопите никога не е имало, няма и сега. Имаме обаче българи-гъркомани, които под влияние на гръцката пропаганда, на гръцките училища (!), църква, митрополити и свещеници са били привърженици на гърцизма. В с. Чокланово и други селища не е имало човек да не знае да говори гръцки и турски, но въпреки това тези българи са били добри патриоти". Всичко това се прави с единствена цел - да се докаже , че в Родопите никога и никъде не е имало друго население, освен "чисти българи". В сложната следвоенна ситуация държавните и партийните дейци си играят на малцинствена либерализация, но негласно се продължава работата според възприетата от националистите на стара България тактика - "приобщаването" да се осъществява съгласно принципа, "че религиозните различия не са никаква пречка за една национално цялостна държава".
Продължи се дейността на т. нар. "българо-мохамедански гимназии", издаваха се регионални вестничета, които, наред с партийната пропаганда, допринасяха в известна степен за опазването на малцинствения облик и съзнание на родопските мохамедани. Въпреки подлото "българо", мохамеданите все пак официално се диференцираха от българите. В самото Народно събрание се говореше, че "между нас в парламента има народни представители турци, македонци, българо-мохамедани и евреи". Прояви се все тогава и една безпрецедентна за България веротърпимост - религиозните гонения за един кратък период престават, правят се даже декларации за някаква преоценка в отношението спрямо религията на мохамеданите, тъй като "сега не мохамеданската религия подхранва реакцията, защото реакцията се храни не от платонически религии; близкото минало показа, че много мохамедани заедно със своята религия се бореха за икономическа и духовна свобода". Правеха се гръмогласни декларации, че "ОФ гарантира свободното духовно развитие на мохамеданското население, като порицава и заклеймява всички стари фашистки методи на вмешателство в религията, традициите, имената и облеклото на своите граждани мохамедани".
С разгрома на народната опозиция, консолидацията на диктатурата във всички области на живота и настъпилия конфликт между Титова Югославия и сталинското Коминфорбюро, българските управници, еветчии и послушници на Мустакатия, показаха истинското си лице на бесни асимилатори, денационализатори, насилници и шовинисти, многократно надминали колегите си от буржоазния период. Националистическите насилия над помашкото население започнаха успоредно с тия над македонското. Началото им се видя ясно в материалите на прословутия V конгрес на БКП от декември 1948 г. При всички предишни шумни декларации тук изведнъж четем нещо смущаващо относно родопските мохамедани - това, "че в мандатната комисия се е спорило към каква националност да ги причислят: турци, помаци или българи". Един вид - националистическото заседание продължава. Нещо повече - делегатът помак Мехмед Кадиров заявява от трибуната, че "отделни другари, заемащи отговорни места, са склонни да третират това население изцяло като вражеско". Ясно беше, че не се касае за "отделни другари", а за възвръщане на старите позиции, търсеха се поводи за развилняване на националистически страсти, щом играта на толерантност беше загубила смисъл поради политическата прозорливост на маршал Тито. В потвърждение на това дойдоха изявленията на тогавашния полицейски министър Р. Христозов, че "към средата на месец септември миналата година е била създадена нелегална организация "Национал-християнски кръст". В тоя кръст, разбира се, имаше някои мохамедани помаци". Дали е имало, или не такива помаци е трудно да се каже - и да е нямало, те са били измислени - новоизпечените сталинистки гаулайтери не можеха да минат без игра на Кавказ и на басмачи ... Показателно е това, че тук така упорито натрапваното "българо" вече липсва.
Народна Волjа
Народна Волjа
Народна Волjа
Народна Волjа
Народна Волjа
Народна Волjа