НЯКОИ АСПЕКТИ НА ВЕЛИКОБЪЛГАРСКИЯ ШОВИНИЗЪМ

“Познато е, че учреждението на Екзархията, създадено от светската власт, има за основа принципа на национализма (филетизма) и че само с това средство тя шири своя район на дейност. Тази нова догма се резюмира с тия думи: вред, дето няколко жители употребяват провинциален български говор, въпреки църковното епископално устройство, вековната власт на Вселенския патриарх трябва да отстъпи на новото ведомство на Българската екзархия. Схизматичната Екзархия, като се придържа о принципа на национализма, стъпва на всички канонични и религиозни приличия и не иска да знае за желанията и за свободата на съвестите, за което жителите имат неоспоримо право било като човеци, било като православни християни. Още в първите дни след учредяването й, като се възползва за своите кроежи от сключените неотдавана политически договори, Екзархията, знаменосец на българския национализъм, гони една цел: да разрушава навред и с всички средства, позволени и непозволени, ведомствата на Вселенската патриаршия и на клира, който й е верно предан. Постигнат веднъж тоя резултат, тя всеки път става господарка на тая или оная епархия, която веднага се провъзгласява за българско землище. Ето на късо в що се състои дейността на Българската екзархия през изтеклите тридесет последователни години. Тази дейност, по-силна в Македония, по-слаба в Тракия, има така също за цел: да образува два главни центъра за действие, единия в Солун, другия в Одрин.

Обществото на Изток и Запад много или малко е в течение на тия деяния. Това са убийства, грабежи, пожари, с една дума редица средства диви и разрушителни. Така съставените чети ще кажем, всяват терор и насилват селяните да минават под ведомството на Екзархията, която трябва да се разпростре върху тия мними български страни. Тази кървава борба има предимно за предмет да се премахват и убиват всички архиепископи, свещеници, учители и пр. Авторитетни учени с независима съвест в самата Русия изтъкваха, че “константинополския събор от 1872 г. справедливо осъди българите за филетизъм, т.е. за внасяне в църквата на племенни деления и разпри”.

Че това именно е преследвала и така е постъпвала Българската екзархия, възползувайки се от ловко издействуваните от русите клаузи в Султанския ферман спрямо противниците си, не може да има съмнение - така действуваше тя, както ще видим по-долу, и спрямо тия, за чиито души и народностна съвест се бореше. Но зад всички български действия от този период стоеше Русия с нейните агенти - началото на открито българско анексионистично движение, маскирано с “освободителни” цели, се появява с преминаването на властта у русофилите - за което са налице многобройни свидетелства на съвременници. “Вярно е - казва Я. Сакъзов, - че в Стамболово време нямаше в България македонски дружества, нямаше македонски революционери. Откакто се започна новият русофилски курс, в България започнаха да се явяват и македонските революционни движения.” Същото твърди и Д. Петков. “За никого не е тайна - пише той, - че до идването на Стамболова на власт, до 1886 г. се казва, когато той стана пръв регент, никакъв въпрос за Македония не ставаше. За Македония съществуваше само Берлинският договор и за нея оставаше да се грижат европейските сили.” Още в 1897 г. министър К. Стоилов заявяваше, че “на България всички жизнени интереси са само в България, а не в някаква си Македония”.

Относно “освободителните” намерения на България спрямо Македония трезвомислещите политически дейци и честните хора никога не са се заблуждавали. Във всеки исторически период тук са налице публикации, в които се пише: “Македония е наша” - из дълбините на сърцето си се провикват българските патриоти в отговор на други претенденти, а всички заедно подеха грабителските напеви и пеят за робството, което ще дадат на Македония след освобождението й от турския гнет” и нека “всички разберат, че борбата между сърби, българи, гърци и др. е за завоюването на Македония, а не за свободата й”. Изтъкваше се “колко кръвопролития и колко човешки касапници от 50 г. насам са произлезли все за сметка на “свободата” на македонското население, което от полите на Шар до Пирин и от Осоговската планина до Халкидика, Солун и Олимп е бивало подлагано на кърваво унищожение и на жестокия режим на иноплеменното господство”.

В посланието на македонците до правителствата на шестте велики сили в Цариград след края на войната се говори само за “християните в Македония”. В издадения по-късно Мемоар на вътрешната организация с две карти се говори само за “християни”, “християнско население”, “християнски поданици”. За цял период от време, дотогава, докато аспирациите за Македония не станаха потребни на Фердинанд за преследване на мегаломанските му династически цели и признаването му за цар и в перспектива за “император”, в България бяха широко разпространени подобни реалистични възгледи. Те обаче бяха в разрез с политиката на Русия, която всячески се намесва във вътрешните работи на България и особено в тия, имащи отношение към Македония. Години наред нейното отношение към управляващите и опозиционните партии, към политическия живот в Княжеството се определят от събитията в Македония”.

По това време Русия на свой ред е в значителна степен дезинформирана относно истинското състояние на нещата от дейците на Екзархията и русофилите - за които това не е било особено трудно, като се има предвид статутът им на платена руска агентура. Към края на деветдесетте години на тази заблуда се сложи край. “В Русия още преди много години - четем в едно тогавашно издание - се увериха, че всички етнографски данни относно Македония, издавани и съставяни от Българската екзархия и българските шовинисти, не са нищо повече от груба фалшификация, която почти 40 години въвеждаше и въвежда руското и европейското обществено мнение в заблуждение”. Част от техниката на това заблуждение ни разкриват следните редове, писани от тогавашен екзархийски деец: “Националните ни права всякога се мислеха и имаха могъщи лостове да караме чуждите хора да мислят и работят за нас. Нареди се в Екзархията особен за целите апарат. Разпращат се по градища и по-големи села до доверени лица, учители и свещеници, послания. По съдържание еднообразни са тези послания. Дават се наставления и упътвания да се съберат и излагат във вид на петиции и оплаквания насилията, които са се извършили в тези години. Няколко недели по-после започват да пристигат в Екзархията дебели пакети с книжа. От всички краища на Македония: от градове, от села и паланки. В туй множество пакети едно и също съдържание: убит еди-кой си, обран Климе или Унчо, изнасилена тази или онази. Еднообразие, типични повторения. Менил името, оставил същата обстановка на произшествието. Фантазията не стигнала да се измисли нещо ново. Правят се коригирания, да не бият остро в очи измислиците. С превод на френски се занимаваме повече от месец”.