ЗА НУЖДАТА ОТ РЕАЛЕН КРИТЕРИЙ

ХОРАТА сме различни: скромни, горди, трудолюбиви, мързеливи, красиви, грозни и т. н. Въпросът е дали всеки човек има реална представа за себе си. Не всеки. Простакът смята своето нахалство за положителна черта, невежият не приема дори неща елементарни за образования. А понякога липсата на реален критерий за своите знания, опит, култура се отнася за цели обществени прослойки.

Беше преди около 30 години. Наложи ми се спешно да се снабдя с нафтова отоплителна печка. Въпреки че използвах всичките си връзки, въпреки че бях готов да бутна някому задължителния рушвет - печка в България не можах да намеря. Тогава един познат ме посъветва да прескоча до Македония. В първия момент се отнесох с недоверие към този съвет, но размислих и реших да опитам. Извадих си нужните документи - без тях беше невъзможно не само да се мине границата, но дори и да се навлезе в гранична зона. Намерих си и такси, като шофьорът, естествено, можеше да отива в Македония.

И една сутрин към 9 часа цъфнахме в Делчево - аз, жена ми и шофьорът. А той се оказа много свестен човек и през цялото време беше напълно в наша услуга. Именно шофьорът ни заведе в магазин, където продаваха много работи, разбира се, и нафтови печки. Влязохме, казахме на продавача какво искаме, той извика някакъв човек от тротоара и от склада - като в приказките - донесоха нова-новеничка печка, опакована в дървена каса. Извадиха я. Огледахме я спокойно. Погледнах жена си, а тя ми посочи нещо с поглед. Видях. На едно ръбче имаше нещо чукнато и липсваше емайлът. Мъничък белег. Почти незабележим. Но като имах предвид как се отнасят с клиентите в нашите, българските магазини, не посмях да се обадя. Магазинерът ни изгледа учудено защо се бавим с плащането, усети, че нещо не е наред, и в този момент разбра защо се притесняваме. В следващия миг, без да проговори, намести картоните, закова касата, грабнаха с неговия помощник печката и я внесоха в склада. "Сега си е... майката! Пак останахме без печка. Що ни трябваше да се взираме толкова!" Докато тези мисли ми минаваха през главата, двамата мъже се появиха, носейки друга печка, в следващите секунди тя бе разопакована, всички я огледахме най-внимателно и продавачът я посочи със задоволство: "Оваа е добра. Повелете."

Платихме и докато с жена ми броехме парите, двамата мъже вдигнаха покупката и заедно с шофьора я сложиха в багажника, нагласиха я, затиснаха я внимателно с картони, за да не се повреди, и магазинерът се обади откъм колата: "А дрвениjaта ke ви треба ли?" Не, не ни трябваше, и той прибра дъските в склада. Едва тогава осъзнахме, че сме били сами в магазина някъде около 15 минути. В магазин, пълен с каква ли не стока - даже и без да се протягаш, можеш да се снабдиш с немалко части за велосипед, каквито у нас и със свещ да ги търсиш, няма да ги намериш.

Главната цел бе изпълнена. Шофьорът каза, че има малко работа, разбрахме се кога да се срещнем и тръгнахме на разходка и на пазар. В един магазин, голям, наречен "Стоковна кукя", ако не ме лъже паметта, накупихме шоколади, бонбони, вафли (като не видели, дето се казва), за радост на нашите и на близките ни деца. Продължихме. Открихме магазин за обувки. Влязохме. Магазинерът - млад мъж, усмихнат - поздрави и ни погледна очаквателно. Ние първо се огледахме - усмихнат магазинер бе нещо ново за нас. И понеже жена ми има малко особен крак, носи обувки от 36 до 38 номер - зависи от модела, започна да пробва. Един, два, три ... седем чифта. Плувнахме в пот. Чакахме мъжът срещу нас да започне да сумти, да ръмжи, да ни хока... Но нищо такова нямаше. Жена ми се спря най-сетне на едни обувки, аз извадих парите, обаче... тя ме подчукна и изви очи нагоре. Магазинът беше необичайно висок - някъде към три и половина метра, ако не и повече - и някъде най-горе, под тавана, имаше красиви обувки. Е, не ни стискаше да ги потърсим, не бяхме чак толкова смели. Но мъжът улови безмълвния ни разговор и стана чудо: отнякъде се появи стълба, продавачът се покатери догоре, взе обувките и внимателно, с усмивка, ги посочи: "Повелете!" Жена ми ги премери и - чудесата през този ден нямаха край - те легнаха по крака й, като че ли за нея бяха направени. В ръцете на продавача се появи кутия - отвътре беше като българските, но отвън беше облепена с бяла хартия, като че вътре има торта, а не обувки. Но това не бе всичко. Кутията беше поставена в найлонова чантичка - красива, бяла, с рисунка на нея, изобразяваща газела по време на скок. По това време такива подобни чантички при нас бяха рядкост. Попитахме колко струва тя, младият мъж ни изгледа недоумяващо (сигурно си каза: откъде пък ми се изтресоха тия на главата!), изпрати ни до вратата с добри пожелания и се озовахме на улицата малко ошашавени. Та вече на три места се бяха отнесли с нас като с хора!

И се озовахме в четвърти магазин. Сега и у нас, в България, ги наричат за "бяла техника". Но тогава не бяхме виждали нещо такова. Вече понабрал кураж, попитах магазинера дали имат турбинки или перки (зависи кой как ги нарича) за прахосмукачка. И завързахме интересен диалог:

- Тоа го немам. Откаде сте? А, од Бугариja. За наши луге можеме да го доставиме (и той посочи чарка, който носехме за нагледно пособие) за 24 часа. Во вашиот случаj сме дoлжни да го доставимe за 48 часа. Можете ли да чeкате толку?

Да чакаме толкова! Та този за мезе ли ни вземаше? Ние 7 - 8 месеца търсехме тази проклета част и карахме без прахосмукачка! Какво са 48 часа! Дадохме съгласието си, магазинерът извади някакъв кочан с фактури или нещо подобно и почна да пише: държава, град, улица, номер, трите имена, колко бройки искаме и... накрая:

- Каква е правосмукалката?

- "Чайка".

- Молам?

- "Чайка".

- Немам слушнато за таква. Каде се произведува?

- Съветска е.

Той вдигна поглед, поклати глава, тегли една черта, анулирайки документа, затвори кочана, сложи го в чекмеджето и с въздишка на съжаление ни отряза:

- Неќе да биде! Со Истоко немаме договори. Жалам.

Поискахме разрешение да разгледаме магазина, но трябваше два пъти да изкажем молбата си: видя му се чудно на македонеца някой да моли за нещо елементарно, за нещо, което се подразбира. Пак сбъркахме. Е, поне видяхме загиващия Запад с каква бяла техника и други бели работи си доживяваше последните дни...

Понеже бяхме събрали цяла шепа дребни пари (по това време в Македония имаше два курса на тяхната валута), пак се отбихме в "Стоковна кукя" и - вече по-спокойно - помолихме да ни дадат каквото може за тези дрънкулки. Събраха се две магазинерки, само ни запитаха "Благо ли?", броиха, записваха, после плъзнаха из магазина и след десетина минути държах в ръката си една кутийка, пълна с разни лакомства и опаковани като новогодишен подарък - луксозно, с вкус.

Тръгнахме да напускаме Делчево. Попитах шофьора дали може да си купим отнякъде грамофонни плочи - една ли, две ли - с последните динари, които ни бяха останали.

- Точно това не трябваше да ме питаш, нито пък трябваше да го знам! - озадачи ме той с отговора си.

Но все пак спря пред едно магазинче и разменихме последните си банкноти за две грамофонни плочи (едната на Васка Илиева - чист късмет). Шофьорът ме изгледа замислено, взе плочите, сложи ги в неговата чанта с думите: "Не сте купували плочи, не сте ме питали, аз нищо не знам!" Помълча малко и докато потегляше, промърмори: "Все си слагам таралеж в гащите, ама не знам кога ще изпищя." Едва на границата от бегло разменените реплики между него и митничарите можах да се подосетя, че той, освен да кара такси, е възможно да върши и друга работа, но... май че не я вършеше добре. А при проверката въобще не погледнаха към неговата чанта. Изглежда, че я познаваха.

Отделно от това пътуване си спомням какви ли не дяволии изобретявахме, за да правим огромни антени, да ги качваме по покривите, за да гледаме по Македонската телевизия концерти, мачове, "Евровизия", да чуем наша си, чиста македонска песен. Спомням си трепета, с който гледахме стъпването на американските космонавти на Луната. Вярно, изображението беше лошо - снежинки, мрежи, пукане, писукане, въртене на картината, мътни, загадъчни образи, но все пак се докосвахме до света, до това, което се нарича свободен свят.

А тези спомени нахлуха в мен в дните, след като на България й бяха показани през май т. г. редица грешни ходове по пътя й към Европейския съюз. И заставиха милиони да чакат октомври с надежда за благоприятен изход. А имаше хора, които предвиждаха това развитие.

По пътя към Европа се проявиха стари български черти: високо самомнение, чувство за превъзходство над околните, липса на реален критерий за собствените възможности, увлечение по будалкащи ходове, увереност, че Европа няма да ги разгадае. Но тя ги разгада.

В подкрепа на горното ще приведа само два факта. Първият факт. Българските политици и държавници оживено разискваха дали не е по-правилно да разделят България и Румъния за приемането в Евросъюза. Защото Румъния дърпала назад България. И в опиянението колко България е напред, никой не забеляза, че Румъния даде мигач, изпревари България и я остави да се лута във вдигнатата прашна вихрушка и да се пита кой кого дърпа и накъде...

Вторият факт. При всяка възможност българските политици и държавници се отнасяха крайно покровителствено към Македония. Без някой да ги пита и без да им иска помощта, те заявяваха, че ще научат македонските държавници как да водят преговорите, как да постъпват, как да се реформира и т. н., за да влязат по-безпроблемно в Европейския съюз. А забравиха, че най-добрият урок е личният пример. Е, дано Македония не последва българския пример. И другото, важното, което не взеха предвид и не вземат предвид някои български ръководители, проявявайки желание да водят Македония за ръчичка, това е фактът, че Македония, бидейки в рамките на Югославия, никога не е била толкова комунистическа и така комунистическа колкото България; че Македония никога не се е натискала да стане поредна република на чужда държава; че Македония през годините след Втората световна война до рухването на комунизма е била от другата страна на "желязната завеса"; че македонският народ има съвсем различен манталитет от българския. А това означава много.

Македония, както вече писах по-горе, сподели радостта на по-голямата част от човечеството след колосалния успех - стъпването на човек за първи път на друго небесно тяло, докато в България се пазеше почти траурно мълчание по въпроса.

Македония не преживя много от нещата, които се случиха в България: отнемане на свободата на словото и на печата; отнемане свободата на етническо самоопределение и на религиозно вероизповедание; отнемане правото на свободно движение извън страната; постоянното насаждане на страх от всички и от всичко и т. н., и т. н. - още много, много други неща.

За да не си помисли някой, че злобея, ще приведа три цитата от книгата "Аз живях социализма", издадена през тази година. В тази книга са поместени 171 лични истории на хора, живели през онези мрачни години. Ето и цитатите.

"В ония времена плочи с музика, каквато ни беше нужна (става въпрос за Битълс, Ролингстоунс, Елвис Пресли и др. - б. р.), можеха да се намерят в "привидно социалистическата, но иначе ВРАЖДЕБНА на нашата ЛЕНИНСКА ПРАВДА" Титова Югославия. По принцип наши хора трудно проникваха в тази страна. И все пак - проникваха. Поне до Скопие. Оттам пристигна и основната част от нашата музикална колекция...

Професор по

математика, 61 г."

"До 1957 г., когато за пръв път чух Елвис по радиото, се смятах за 100% верен на социализма. Това беше традиция за обкръжението ми. Но когато през 1961 г. отлетяхме за Бразилия, където баща ми беше назначен на работа в Легацията ни, този въпрос за мене стана болезнено остър. Как мога да изменям на социализма?! Как да спра да виждам това, което е пред мене? С какви имена да го наричам? Лукс, блясък, мираж?... Изобилие на мечтани стоки, плочи, филми и екзотика, от което забравяш всичко. Разбираш едно - че си гражданин на света, че измеренията тук, в моята родна България, са малки, архаични, и че и другаде хората са добри, а светът - прекрасен, макар и с много проблеми.

През 1966 г. ново приключение - срещата с една непозната и пренебрегвана от много хора страна - Швейцария. Невероятна красота, исполински планини, чистота и ред, от които ставаш друг. Дори мислите ти стават красиви и нови за самия тебе. Градчета, сякаш от приказките, супермодерни магазини, интимност, дъх на скъпи пури и шоколад. Когато се връщах в България, виждах бавното, но сигурно нейно изоставане, самовлюбването й и купищата приказки без покритие. Да, хората не гладуваха, строяха вили и купуваха москвичи, нямаше просяци, убийства и вулгарна мизерия, но на страната й липсваше онова, което й липсва и сега - живецът, оптимизмът и размахът на Запада. Тук, на софийските улици, не усетих огромните размери на света, динамизма, сливането на народите в една нация... Тук нямаше западната педантичност на онези, които поддържаха реда, кокетните униформи и чорбаджийската походка на полицаите... нямаше онова усещане, че си член на огромна, мощна общност на хора, обединени от една мисъл - да живеят по-добре, по-богато, по-уютно и сигурно.

Затова, когато след 1989 г. нещата се промениха, вярвах, че сме там, където бях - при традиционно богатите, културни и така желани за подражание нации. Уви, не се получи. И няма да се получи скоро...

Външнотърговски

специалист, 57 г."

"Комунистическата власт забави нашето развитие и поради факта, че зад високия стобор трудно проникваше информация за развитите нации, за науката и техниката, за културата и изкуството. Информацията се добиваше чрез идеологизирани посредници - тромави издателства и идеологически институти преценяваха какво ни е интересно и какво ни върши работа. Често добиването на информация от първа ръка се извършваше от цивилни изкуствоведи - тъпи говеда. Дори научно-техническото разузнаване беше в ръцете на други тъпи говеда от друг отдел на ДС и краденото не ставаше за употреба. Резултатът е драматично изоставане и провинциализиране на интелектуалния продукт от световните тенденции.

Машинен инженер,

44 г."

(Умишлено не посочих имената на трите лица, чиито думи цитирах.)

Тези цитати са извадени от спомените на чисти българи. И ако ги предложих тук, то е, за да се види огромната разлика от двете страни на "желязната завеса". И когато някои българи предлагаха "помощ" на Македония, беше нужно поне малко да се замислят и да осъзнаят, че в много отношения България сега отива там, откъдето Македония вече се връща, и не може да става въпрос за помощ. В най-добрия случай може да се говори за взаимопомощ. Но самовлюбеният в себе си винаги греши.

Някой може да си направи извод, че се радвам, задето България срещна спънки по пътя си към обединена Европа. И много грубо ще сгреши. Не се радвам. Тъжно ми е. Защото аз, като македонец, виждах в Европейския съюз организацията, която ще промени мислите, чувствата - манталитета, на много хора - и обикновени, и политици, и държавници (не и на националистите, разбира се - те са безнадеждни); очаквах народът да научи какво е самосъзнание и самодисциплина и - най-важното - всички да се научат да уважават различните край себе си.

Аз, като македонец, бих искал да се чувствам свободен в страната, в която живея: бих искал да се уважават моето достойнство и моите дела, а не разни олигофрени да се превръщат в самозвани патриоти, в гонители, в следователи и прокурори, в единствен пазител на държавата само защото веят знамето на национализма, великодържавието, демагогията, расизма, дискриминацията и геноцида. И ратуват да променят границите на собствената си държава, след като сънуват мегаломански кошмари. Да, същите граници, които новите хора в нова Европа искат да премахнат, изпразвайки ги от съдържание.

И ако в началото започнах със спомени, то е, защото искам да подчертая, че ако Македония не беше преживяла една кошмарна война в наши дни; ако не бе съпротивата на Гърция и покровителственото отношение на България(дотолкова покровителствено, че се създава впечатление, че България се грижи за собствена територия и собствен етнос), сега Македония може би щеше да е и пред България, и пред Румъния и щеше смело да се застъпи за своите македонци навсякъде по света, където от това има нужда.

И понеже в настоящия момент много се надявам Европейският съюз да ни помогне да ни признаят в България, ще очаквам през октомври да дойде вестта, че на 1 януари 2007 г. тя ще бъде пълноправен член на Евросъюза. Но за да стане това, според мен, българските държавници и политици трябва смирено да сведат глави, да не се мислят за по-велики от своите съседи, трезво и реално да преценяват нещата. И колко малко се иска, за да си спомнят и проумеят мъдростта: "Сговорна дружина планина повдига!"